Какво става, когато увреденият е надарен?
Компенсират ли дарения от трети лица имуществените вреди на пострадалия, освобождавайки деликвента от задължението му за репарация на щетите?

адв. Борис Йовчев

       Настоящата разработка цели да кристализира метода, по който ефективно да бъде установено дали при деликт е настъпила конкретна материална щета в имущественото състояние на пострадалия, при положение, че вредата става и причина за нарастване на неговото имуществото.

       Въвеждането на един такъв нов правен институт в българското материално гражданско право ще улесни правораздаването, като конкретизира условията, при които би могло да се приеме наличието на щета или нейното отхвърляне. 

       Един от методите, използвани от гражданското право за установяване на конкретна материална щета, е т.нар. “хипотеза на диференцията”, която задава въпроса какво би било имущественото състояние на пострадалия, ако хипотетично вредата не бе настъпила, т.е. прави се сравнение между имущественото състояние на пострадалия преди и след деликта. Този метод обаче не води до желаното разграничение в случаи, когато настъпилата от деликта щета се намира в пряка причинна връзка с ползи, получени от пострадалия именно на базата на претърпяната щета, т.е. щетата се явява адекватно-каузална от една страна за спада на имуществото на пострадалия, а от друга – за неговото нарастване. 

       Фактът, че проблемът остава неразпознат от българските съдилища, става виден в две разнопосочни решения на Софийски градски съд (СГС) и Софийски апелативен съд (САС) по един и също дело, които, използвайки гореописаната “хипотеза на диференцията”, стигат до различни решения, като не съумяват да аргументират гледната си точка.

       По дело № 12753/2009 г. СГС, като първа инстанция, е конфронтиран с безспорно установена фактическа обстановка, според която третото лице – помагач по делото и ответник по обратния иск е причинило по вина ПТП, в което пострадалата претърпява тежки телесни повреди. Пострадалата е транспортирана в чужбина, където й е проведено животоспасяващо лечение и за същото лечение са направени имуществени разходи.

       Спорен е обаче въпросът дали ответното застрахователно дружество остава отговорно за претърпените от пострадалото лице имуществени вреди при положение, че лечението до момента е заплатено от средства, събрани от постъпили дарения. В своята обосновка съдът прави следните заключения:

       “С оглед на горното, се установи по делото, че всички направени разходи за лечението на М.Г. (пострадалата, б.а.) са заплатени от постъпилите дарения. За да бъде ангажирана отговорността на ответника-застраховател за обезщетяване на имуществени вреди, такива следва да са действително претърпени от пострадалото лице и имуществената вреда следва да е реална – т.е. от патримониума на пострадалия да е излязло имущество и това имущество да е било насочено конкретно към репариране на вреди, които са в пряка и непосредствена последица от произшествието.”

       Съдът поставя правна хипотеза, като описва следните предпоставки, които следва да са налице за да бъде ангажирана отговорността на ответника-застраховател, а именно: действително претърпени имуществени вреди, което съдът смята за безспорно доказано, както и “реалност” на тези вреди. Според съда реална е щетата, когато от патримониума на пострадалия е излязло имущество и това имущество е било насочено конкретно към репариране на вреди, които са пряка и непосредствена последица от произшествието. С това материалноправният спор се фокусира върху въпроса дали придобитите средства от дарителските кампании са станали част от патримониума на пострадалата.
Следва да се отбележи, че СГС изначално изхожда от принципно правилна материалноправна позиция, прилагайки  “хипотезата на диференцията” с цел установяване наличието, респективно, липсата на реална имуществена щета. Съдът обаче стига до грешното заключение, че:

       “В конкретния случай сумите, направени като разход за лечението на М.Г. в И., не са влошили имущественото състояние на пострадалата и на нейните родители, тъй като същите не са нито лични средства на М.Г., нито средства, придобити по силата на възмездна сделка, която би довела до негативи за имущественото състояние на пострадалата (заем, банков кредит).”

       Предпоставка за материалната отговорност на деликвента става въпросът дали дарените средства са “лични”, т.е. собствени на пострадалата. “Лични”, мотивира се съдът по нататък, са единствено средствата, които са станали част от имуществото на пострадалата на основание възмездна сделка, като заем или банков кредит. Без оглед дали така поставената “хипотеза на диференцията” е годна да доведе до търсеното разграничение, съдът стига до неправилно материалноправно заключение по зададения от самият него въпрос, а именно, че дарените средства са “чужди” на пострадалата, т.е. не са част от имуществото й.

       Независимо от вида на правната сделка, чрез която пострадалият получава парични средства от трети лица (в този случай – чрез дарение), те стават част от неговото имущество. Неправилно съдът обявява дарените средства за чужди, като пренебрегва факта, че тяхното придобиване се основава на изрядна правна сделка – дарение. Тази сделка е основание за  материалноправното прехвърляне на паричната стойност от дарителя върху облагодетелстваното лице, в случая пострадалата.
На втора инстанция  САС в решение № 1972 от 16 декември 2011 г. разпознава неправилната субсумция на  СГС и заема позиция, че:

       “След прехвърлянето на тези средства, собствеността им се придобива от надарения, който няма задължение за насрещна престация към дарителите“.

       САС коригира неправилното заключение на СГС по  въпроса дали дарените средства са “лични”, като ги обявява за част от патримониума на пострадалата, без значение  дали те са придобити от възмездна сделка или от дарение.

       В резултат съдът заключава, че заплащането на направените разходи за лечение влошава фонда на пострадалата. Имущественото състояние бива разглеждано като резултат от сбора на патримониума преди деликта и по-късно постъпилите дарения.

       От това следва, че САС не се дистанцира напълно от първично поставената от СГС “хипотеза на диференцията”, която търси решението на материалноправния спор в класификацията на дарените парични средства като “лични” или не, а по-скоро поправя грешното заключението на СГС, обявявайки дарените средства за част от имуществото на пострадалата.

       Поставената от СГС и възприетата по-късно от САС хипотеза обаче е недостатъчна да доведе  до напълно обосновано решение и за съжаление не изработва достатъчно конкретно необходимия юридически способ, годен да овладее настоящата казуистика. В случая безусловното изпълнение на “хипотезата на диференцията” не дава отговор на  въпроса дали даренията на трети лица компенсират щетата на пострадалата, освобождавайки деликвента от задължението му за репарация на настъпилите материални щети. Това прави и интересен настоящияправен спор. Спецификата му се крие в обстоятелството, че деликтът неочаквано носи не само негативи на пострадалата, но и позитиви, за които щетата става адекватно-каузална. Поради тази причина в конкретния казус разграничението не може да бъде направено на базата на това, дали вредата е “реална-т.е. от патримониума на пострадалия да е излязло имущество и това имущество да е било насочено конкретно към репариране на вреди”. Сравнение между имущественото състояние на пострадалата преди и след злополуката може дори да доведе до резултат, в който патримониумът е нараснал спрямо състоянието си преди злополуката, въпреки, че деликвентът не е репарирал щетата.
Става ясно, че даренията са “обратната страна на медала”, т.е. на настъпилата конкретна щета. Тук се разкрива и същинският материалноправен проблем, а именно, компенсира ли неочаквано придобит бенефис задължението на деликвента за репарация, когато вредата става адекватно-каузална за постъпления, обогатяващи имуществото на пострадалия?

       За да се намери задоволителен отговор на този въпрос следва в правната квалификация на обстоятелствата по делото да се разгледа намерението на дарителите. С други думи – целят ли те със своето дарение да направят плащане върху дълга на деликвента и по този начин да го погасят или по-скоро искат да “компенсират” пострадалата за нараненото й правно-защитено благо, а именно претърпяната тежка телесна повреда?

       СГС като първа инстанция, разпознава проблема акцентирайки върху волята на дарителите, като правилно установява:

       “От друга страна, тези парични средства са предоставени от дарителите с определена цел-лечението на М.Г. на заболяването, получено от процесното ПТП. Поради което, съдът приема, че разходването по предназначение на дарените за лечение средства не води до настъпване на имуществени вреди за пострадалата“.

       Намерил правилния подход, съдът за съжаление смесва от една страна целите на дарението с правните последици, които биха настъпили в резултат на тяхното непостигане – от друга страна.

       По делото не се спори за  конкретната цел на даренията – лечение на пострадалата. Несъмнено непостигането на тази цел би довело до правната възможност, дарителите да поискат възстановяване на дарените средства от пострадалата – правна последица (condictio causa data causa non secuta).
Постигането на конкретната дарителска цел обаче няма директно действие в правоотношението между деликвента и пострадалата.
Както съдът сам заключава, целта на даренията е лечението. Тезата, че дарителите преследват допълнително намерение да погасят и деликтичния дълг на длъжника излиза извън изрично изразената им воля. Заключението, че щом даренията са направени с цел лечение на пострадалата и реално са използвани за тази цел, то щета няма, е фикция, като съдът конклудентно разтълкува волята на дарителите по грешен начин. Още повече, полученият резултат бива изтъкнат, като правната законова последица от обстоятелството (факта), че даренията са постигнали целта си (лечението), но всъщност представеният резултат не е следствие на законова субсумция, а (неправилно) тълкуване на договора за дарение извън контекста на съпровождащите го събития.

       Единствената правна последица, която законът разпорежда при постигане целта на дарението се проявява в правоотношението на дарителите с пострадалата, а именно – искът за възстановяване на дарените суми е възпрепятстван (condictio causa data causa non secuta). Постигането на целта на даренията не се отразява пряко в правоотношението между пострадалата и деликвента.
Като заключение може да се каже, че дарения на трети лица, биха могли да компенсират претърпени имуществени вреди на пострадалото лице, освобождавайки деликвента от задължението му за репарация на настъпили материални щети, ако кумулатативно:

1) дарението се явява пряка и непосредствена последица от претърпяната щета (т.е. щетата е адекватно-каузална за ползите), и

2) волята, с която дарителят извършва конкретното плащане цели и освобождаване на деликвента от отговорност (тълкуване на договора за дарение). При липса на адекватно – каузална връзка между вредата и бенефиса, компенсация не може да има, т.е. деликвентът остава отговорен за причинената от него щета. Кога такава каузалност е налице зависи от конкретния казус.

       В случаите, в които гореописаните предпоставки са налице, може да се говори за “самокомпенсираща се щета“, като деликвентът бива освободен от материална отговорност в размера на ползите. Действието в този случай настъпва ipso iure.