Конституционни проблеми при ратифициране на смесени споразумения между ЕС и държавите членки от една страна, и трета държава от друга

адв. Борис Йовчев

      Като държава – членка на ЕС, България предстои да стане страна по Всеобхватното икономическо и търговско споразумение (ВИТС) между Канада, от една страна, и Европейския съюз и неговите държави членки, от друга. ВИТС е споразумение със смесен характер, като предметният обхват на договора попада частично както в изключителната и споделена компетентност на ЕС от една страна, така и в националната компетентност на държавите членки от друга. Вътрешноправното прилагане на този вид смесени споразумения води до въпроса, до каква степен разпоредбите на такъв тип международни договори стават част от правовия ред на Република България и ползват ли се те с предимство пред вътрешното законодателство, което им противоречи?

      Съгласно чл. 5, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ), вътрешното законодателство на държавата може да бъде разделено на две основни категории законови норми: върховен закон и другите закони. Член 5, ал. 4 КРБ определя съотношението между вътрешното право на Република България и международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България. Според чл. 5, ал. 4 КРБ горепосочените международните договори са част от вътрешното право на страната, като те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

      Изхождайки от кодифицирания в чл. 5, ал. 1 КРБ йерархичен ред на вътрешноправната законова рамка, както и от конституционно нормираното разделение на Конституцията като върховен закон от една страна и другите закони от друга, следва да бъде направен извода, че международните договори, станали част от вътрешното право на страната в смисъла на чл. 5, ал. 4 КРБ могат да бъдат единствено разглеждани като част от „другите закони“ по смисъла на чл. 5, ал. 1 КРБ. От тук следва да бъде извлечено и заключението, че разпоредбите на международни договори по смисъла на чл. 5, ал. 4 КРБ, дотолкова, доколкото те противоречат на нормите на Конституцията, са вътрешноправно неприложими.

      Това обаче не бива да води до прибързани заключения. Според конституционно изразената в чл. 4, ал. 3 КРБ воля на българският народ, Република България участва в изграждането и развитието на Европейския съюз. Поради това, следва нормите на Конституцията да бъдат разглеждани и тълкувани в светлината на обявената от българският народ воля, България да бъде част от европейската общност и като такава, да допринася за изграждането и развитието на ЕС (тълкуване на конституционните норми в светлината на европейската интеграция).

      Въпросът, при какви условия и от кой момент смесените споразумения сключени от ЕС и държавите членки с трета държава, стават част от вътрешно правния ред на Република България, зависи от правния характер на смесеното споразумение. В случай, че смесеното споразумение е международен договор, то следва да се приложи регламента на чл. 5, ал. 4 КРБ. Обратното важи за случаите, в които смесеното споразумение представлява право на ЕС и не се нуждае от изрично въвеждане в националното законодателство.

      Според конституционната практика, разпоредбата на чл. 5, ал. 4 КРБ обхваща всички международни споразумения с участие на Република България, независимо от тяхната форма и наименование (1), включително и актове на първичното право на Европейския съюз, уреждащото изчерпателно съюзните институции и органи и техните компетенции (2).

      По отношение на въпроса, до каква степен, горепосочените смесени споразумения са обвързващи за държавите членки като право на ЕС и дали и доколко едно смесено споразумение в неговата цялост е източник на право на ЕС следва да се даде диференциран отговор.

      Според тълкуванието на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 3/2004 г., актовете на първичното право на Европейския съюз представляват международни договори по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията. Създаването на първичното право на ЕС е акт на прехвърляне на държавни компетенции съгласно чл. 85, ал. 1, т. 9 КРБ, който се нуждае от ратификация и обнародване по предвидения конституционен ред.

      Вторичното право на ЕС от друга страна не подлежи на ратификация. Това е така, не само защото неговите актове не са международни договори по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, а най-вече поради причината, че конкретните държавни компетенции, вече са били прехвърлени върху ЕС, което означава, че компетенциите на ЕС са производни на националното право и суверенитет на държавите членки. Поради така създадената верига от компетенции между държавите членки от една страна и ЕС от друга, може да се каже, че вторичните актове на ЕС са актове и на конкретните държави членки, легитимирани директно от народа. По този начин, легитимационната верига между България и ЕС изпълнява един от най-важните постулати на правовата държава залегнал в разпоредбата на чл. 1, ал. 2 КРБ, а именно, че цялата държавна власт произтича от народа и се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в Конституцията. В този смисъл, органи предвидени в конституцията са и органите на ЕС, които българската държава е натоварила със държавни компетенции по смисъла на актовете на първичното право на Европейския съюз, уреждащото изчерпателно съюзните институции и органи и техните компетенции.

      От това може да бъде извлечено заключението, че за право на ЕС можем да говорим винаги, когато става въпрос за актове на ЕС, както и за международни договори сключени от ЕС от една страна и трета държава от друга, когато ЕС, независимо от правния характер и наименование на акта, действа в рамките на компетенциите, предоставени му от конкретната държава членка, по конституционно предвидения за тази цел ред.

      В заключение на това следват да бъдат направени следните изводи по отношение на вътрешноправното прилагане на смесените споразумения: В частта, в която ЕС действа в рамките на изключителната или споделена с държавите членки компетентност е на лице право на ЕС, което има пряко действие и не се нуждае от изрично въвеждане в националното законодателство. В частта, в която смесеното споразумение засяга национални компетенции – за да бъде то приложимо, подлежи на задължителна ратификация и обнародване по предвидения конституционен ред.

(1) Решение № 7 от 2 юли 1992г. по к. д. № 6 от 1992г.
(2) Решение № 3 от 5 юли 2004г. по к. д. № 3 от 2004г.